Атанасиос Христопулос – стихотворения

Иди най-долу

За презентацията е нужен JavaScript.

Често се пише, че Атанасиос Христопулос  е един от незаслужено позабравените гръцки поети. Неговата биография е интересна и  изпълнена със значителни за гръцката и балканска история факти. Бихме могли с право да го наречем учен енциклопедист за своето време поради разностранното му образование и творчество. По поръчка на владетеля на Влахия, Йоан Караджа, той съставя заедно с брат си Частното право на княжеството  и става юридически съветник на Караджа. Член е на Филики Етерия и съветник на Александър Ипсиланди.

Когато на 35 години издава стихосбирката „Лирика“ го наричат „новия Анакреон“. По-късно тази стихосбирка става „буквар“ на националния поет на Гърция Дионисиос Соломос. В своята „История на новогръцката литература“ Линос Политис нарича Атанасиос Христопулос предтеча на Дионисиос Соломос.

От многообразното творчество  на големия книжовник от Кастория заслужава да бъдат отбелязани   „Граматика на еоло-дорийски диалект“ (1805), драмата „Ахил“, играна под заглавието „Смъртта на Патрокъл“, множеството преводи, археологически изследвания и коментари на политически теми.

Преводите на трите стихотворения от Атанасиос Христопулос са направени по публикуваните в 1 том на Антологията на гръцката поезия на  Гавриил Педзикис гръцки текстове на тези творби.

Грижи

Какво чакам и желая,
какво на света мечтая
и какво съм изтърпял?
Да летя и да подскачам
няма да намеря начин
бъдното да променя.

Щом съдбата е решила
няма за промяна сила.
Ще се сбъдне то все пак.
Само другото се губи –
няма да живей и люби
тоз, за който няма знак.

Млад съм, но ще остарея.
Жив съм, тичам – ще изтлея.
Като мрак ще се стопя.
Туй, що правя и мечтая
ще оставя тук накрая
и тъй гол ще си умра.

Впрочем грижите защо са,
тези страхове, въпроси,
защо толкоз суета?
Яж и пий и се изтягай,
вечер с любовта си лягай –
ето грижа на света!

Копнеж

Да бях аз огледало
във мен да се оглеждаш,
а аз да гледам вечно
във теб и в твойта нежност.

Да бях аз гребен малък
и да започвам бавно
косите ти да галя
и да ги сресвам плавно.

Да можех да съм вятър
и цял да се люлея
да падна на гръдта ти
и с хлад да те обвея.

Твой сън да бях накрая
и вечер да те чакам,
очите ти тъй сладки,
за да затворя в мрака.

Старост

Ето вече побеляваш,
Атанасе, остаряваш.
Ето време за сълзи.
Ето младите те дразнят.
„Стар си вече“ ти приказват.
„Само дух си вече ти.“

С младостта си се прощавай
и целувките оставяй.
Изведнъж ги забравѝ
и започвай да отпиваш
бавно старостта горчива.
Да, това ти предстои.

Не ти трябват ни цветята,
нито песните в гората.
Това време отлетя.
Сега гробът приближава
и смъртта те призовава.
Хàрон чака те сега.

Приготви се, приготви се
и благата остави си.
На света кажи: „Прощавай!“
И плача си сдържай само
в болката, в скръбта голяма.
И с това се утешавай.



Иди най-горе

Реклами
Публикувано в Преводна поезия, Съвременна гръцка поезия, преводна гръцка поезия | Вашият коментар

Илиас Грис – избрани стихотворения 

Иди най-долу

Сбирката с избрани стихотворения от Илиас Грис, представена тук, съдържа общо 47 стихотворения от стихосбирките Летаргичен свят, Ефес на конете и Алфей Прародител.[1]

ЛЕТАРГИЧЕН СВЯТ

Но защо оплакваш минали неща и
за беди разказваш?
Еврипид,  „Елена“


ЛИТАНИЯ

Това стихотворение имаше чудато лице
то дойде от простреляни години
куче запъхтяно с бръчки-дефилета
за да се показва слънцето всяка сутрин но
то търсеше отчаяно един друг глас
то лягаше на прага на съня ми разказвайки на пресекулки
за борби в мъгла изгубени
на гробища осъмваше заради тези
които го гощаваха със култови пера но
то търсеше отчаяно другия глас
флейтистки казионни го ръсеха с парфюми
опиваше се в барове с безделници от мимолетна слава
под плътен слой от грим а по екраните
го подиграваха карикатури бележити но
то търсеше отчаяно собствения си глас
за да обхождат гъвкави идеи езика му
и вече помъдряло с цигански такъми
да прекарва нощите си в молитви за кръвта убита.

ТОВА, КОЕТО ИСКАМ ДА КАЖА

Това което искам да кажа
нека има кръв
нека има плът
нека има жизнеността на отмъстителната порода
а очите от самото му дъно обратно да изпращат
издухвайки
земни мехурчета с погребани смарагди
нека има глас от който тръпки побиват
мълния която изгаря телата
стряска заспалите яребици
в дебрите на недокоснати от огън гори
нека носи сълзата на разоръжени партизани
сред бурята.
Това което искам да кажа
нека има прешлени от сол
която отпуска възбудата на плътта
нека носи болката на безутешното езеро
и релси за да минава влакът нощем
със светлини насочени право към сърцето ми
когато пътува през замръкналите квартали.

ДЕЦАТА НА КРЕСТЕНА

Децата тичаха в съня
деца на зимата
Балафарас, Магдалоянис
изчезнаха във къщи схлупени
кирпичени къщи, колиби, дюкянчета
в пазвата на Крестена.
С ужас изкрещях
взезапно по повеля на съдбата ангели
за малко се явиха
Мукаракис, Баласис, куцият
Меметис и Деленгос
и пак извиках, по-скоро се разплаках
но никой не отвърна. А бяха
тъмни къщите
предадени партизани; и дойде зимата,
все тази зима и босото дете
на мойта плът незряла сянката
която като змия по пътя се влачи
сред къщите на Крестена.

ИРИНИ[2]

Затова ти казвам, Ирини, дните облечи с целувки; дните които се блъскат до
вратата ти – момичета сиротни. Ние, виждаш, сражения и вопли чухме на
прага на утробата. Ала нощем надигат се и куци и безръки и както мама
си говореше измежду устните ѝ те излизаха един след друг с разсечен поглед.

Затова ти казвам, Ирини, дните облечи с целувки.
Спомням си в огнището когато въглени раздухвах,
изневиделица глава в прозореца; очи на звяр.
“О, Богородице!” извика мама и ме прегърна, досущ скала пропукана.

Затова казвам, спомням си и птицата граблива на покрива и Квачката[3];

Ирини тяло призрачно и със перо изписано
покълва във стиха и ме обгръщат като клони ръцете ѝ.
А от хартията изникват в редица мъртъвците
и внасят във съня ни и в любовта ни
болка.

И всяко поколение
брои убитите.

Затова ти казвам, Ирини, дните облечи с целувки; в онези очи все още
е стаен убиецът.

ПЪТИЩАТА НА САМОТАТА

Почерняха пътищата на самотата
пътища със заровени отпечатъци –
видения.
Празни времена
като хората с глави наведени
които се погубват във носталгия.
Пусти пътища на родината
пътища на подчинението
с пепелянки съскащи
с поезия, която единствена стои изправена
родино
старице моя
гуляйджийке
навсякъде копи от жито
и безполезен гроздобер
и питосът [4]с червена дива пръст
която дъхти в зората бързо чезнеща.

МАРШРУТ ПИРГОС-АТИНА

По пътя между Пиргос и Атина
със песен отива и се връща с автобуса стар
със кърпа до очите
мама
загърби раните дълбоки
и смъртта
и с песен
слиза в полунощ към Пиргос
във Крестена е пуста спирката
площадът-впряг
вършее мъката
по цяла нощ
преравя мама
вкаменени сълзи
и бледи гласове и после
със песен се завръща във Атина
със автобуса стар
майка ми
скръбта си все плете на плитки.
Затуй в съня си от дете
държах аз ножица.

РЕМБО И ДРУГИТЕ

Чух боговете чрез кръвта
на хората във бистрия им глас
увиснал в хаоса когато пушех
отдясно Рембо[5] ми се присмиваше
отляво Маяковски озверял
биеше дървеници по окъсаното халище
а Кариотакис [6]с бомбето в ръка
пъдеше две черни птици към отсрещната гора
наоколо тътен окървавена армия от думи
пристигна и Есенин мрачно мятайки стрели
Линдзи[7] изостряше стихове
платени с хляб в мизерните градчета
а Лапатиотис[8] роптаеше небрежно
като жени отиващи да правят любов
“нямам цигари” изцвили гласът ми
“нямам любов, само смърт, смърт” изкрещях
и една снежнобяла ръка ги събра
пред мен както вятър измита прах
само Рембо с глава
зад поемата
като крепост която имаше око и гледаше
съскаше сочейки с пръст
към камбанарията на стъкления град; “ти си малко
евтино махало, което пъхти убивайки времето”.

УБИТИ ОЧИ

Аз пиша а излитат птици пърхащи
и жажда утоляват в мастилото и тръгват
със скърцане през портата ликове заминали;
Ужасна мъка е красотата ти, Мария.
Чувам плътта да пръхти нощем
отчаяно преди да падне и да се изгуби; Мариò
дай от кръвта си
да напои поемата. Тогава
рукна свята кръв към устните
и тя просна тялото си-пясък нажежен
и ненаситен върху мен
със зъби изцеждайки дъха ми.
И както насън се мъчат
нашите покойници да близнат светлина
Мариò се раздвижва
гърдите ѝ изпъчени напред се люшват.
Излъчваше неудържима, коварна светлина Мариò
и една тишина дълбока тишина я изгаряше като пещ.
А отвън нощта със вятъра се любеше.
И тя изпълнена със скръб
като пуста мокра алея с финикови палми
“Кои са те желали лудо?” ме попита
със нокти задълбали във гърба ми
за да окървави безсънните милувки
Априлиана, Яна, Елени,
Христина, Лито, Антигона;
устни, очи, пръсти
в носталгия потапяйки ме жалка. Мариò
аз знам ще дойдеш някога
с убитите очи на мойта младост.

НЕОБИТАЕМА МЕЧТА

Докато векове се лутах горе в планините
с невинността на агне
душичката славеева
дето обикнах
опитоми дърветата
които бяха хора
вкоренени от дългото и търпеливо чакане
стиснах Мариò за крилата
младост която лудуваше
с морето стенещо
върху божествените ѝ бедра
възпях на племето сиянието от Омир още
на Кицу[9] майката[10] по белите чукари
завидях на партизански вожд и на Александър Велики
додето се наситих на кланета
и на грабежи и си казах
без тези “може би” и “ще видим”
кръвта да хвана за ръка
и тя да ми покаже в места уханни
мъртвата си форма
и да поплача за онези
които с тъга оставиха мечтата ненаселена.

ЕФЕС НА КОНЕТЕ

КЪМ ЕФЕС

Цвят няма треската която мъчи звяра.
И ми казваше поетът: Не живеем във времена които
хранят поети; Иди весларю в Ефес и намери
кормчията на вечното завръщане.
Мислех да отида, но всяка сутрин нещо се объркваше.
Къде ли да се дяна? Мрачната зима довява гласове
от опожарени години. Из черепа тичат корсари и
се събуждат толкоз скелети във мен.
Кой път да хвана далеч от Ефес един мост
да издигна? Родино, пътищата ти на запад теглят
сред алъш-вериша на змиите.

ПЪРВОТО ПЪТУВАНЕ

То се случи когато тръгнах сам от улица „Соломос”[11]
съвсем сам сред дечица които зяпаха стари витрини
и намерих омагьосаното скрито злато. И после
влязох косо по „Калвос”[12]и насред бурята ме заплени
гласът като странен звук от древен барабан. По
средата на улица „Паламас”[13] се измъкнах от пепелища и
вкаменелости и излязох на булевард „Кавафис”[14], а каква
пустота беше на улица „Кариотакис” и валеше дъждът сякаш
върху тълпа, която очаква живот.
Потопиха се годините ми дълбоко в поезията.
С кого да вървя и на кого да говоря? Сега
изплувам от дъното на поезията все така сам
и храня кучетата, които лаят между редовете.

НА ЕДИН МЛАД ПОЕТ, КОЙТО ИГРАЕ РОЛЯТА НА ПАУНД[15]

С тази своя мания да провокираш, момченце,
надменен като петел единствен сред кокошките и
пренебрегва подлецът му с подлец и ножа; с тази своя страст
да се правиш на велик, единствено и само чрез стила си да станеш
Паунд, е трудна работа. Да не говорим че
трябва да научиш провансалски и китайски.

СЕНКИТЕ НА КЪЩИТЕ

Тук луните са сенки на убити къщи.
Сега когато езикът обеднява, къщите сричат
най-благородното от всичките мълчания; с един чифт
обувки тъжно прекрачват навън от нашия сън.
Това са къщите, които в дъжда коленичат като старици
в опиянение от светото причастие; които имат на стената една дупка
от изстрел и едно момиче, което бродира девствено чиста премяна
като вдига роклята си до зъбите на тигъра.
На перваза на всички наши къщи е стаенa като червей смъртта
и една птица една бяла птица със семена в клюна
за да посее стихове.

ЛЕГЛОТО, КОЕТО ТЪГУВА

Щом слънцето се спусне във съня му, леглото
срича вкуса на спермата; тъгува за телата
на нощта които мост строяха върху него.
Научи много в тишината макар че имаше свой собствен
език голотата да пътува. А после, колко вечери
не можеше да изтърпи тялото, което седеше будно на брега на
сънищата.
Леглото няма бог и няма дявол. В часовете
на почивка предъвква стенания и скърцане
които го измъчиха – и онзи шепот и звуци
от целувките поглъща. И върху нежната му
гръд сълзите на любовници поникват като листа на самотата
и хранят смъртта. Тогава
леглото се превръща в джунгла която ревниво крие
природата си дива.

НЯКОИ ЖЕНИ

Някои жени са като пусти вили и зад
оградите им тичат страстите и лягат.
А други като замъци в руини са.
Очите им са пътища тревясали където някога минавали
са погледи вбесени. Навсякъде ги виждаш, не само
на площада на Конституцията или на улица Букурещ и Солон.[16]
Безшумно отминават както вечер във парка крачи със запалена цигара убитата любов.

Някои жени приличат на пусти вили и те канят;
тогава се превръщаш на море което им съчувства от дълбините си
за корабокрушението.

ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА НА МЪРТВЕЦА

Отсам реката прескочи мъж с черно кепе и
с куртка като вълча кожа; жени като на погребение
минаваха пред очите му. Колко печален живот крие
въздишката, рече. Идваше ми да извикам както някога:
Татко, спри за малко, не тръгвай, татко. Конят
на пролетта от детството му препускаше сред черни гласове.

Той каза: Спри да плачеш. Войната свърши даже и
в поемите. Околовръст мъгла се спускаше в мълчанието
като в часа на погребението и на надеждата
му сетна. И чу се сладкия му глас като пръв дъжд през есента;
В съня на мъртвите безспир подобно сняг се сипе тъгата ви.

ЗАТОЧЕНИКЪТ

…с чий жребий се обвърза?
Еврипид, “Елена“

Със черна шапка слиза тъй нощта навеждайки се за да
открие във думите ми джоджен и невен. “Намери едно
местенце свое да се спреш”, казваше баща ми, а аз
намерих остров в голотата си и там останах да слушам
гаргата-памет във времена нечакани.

Не ми остана нищо освен едно възпламенено тяло, тялото
на поезията и едно море очи да отморявам по брегове –
подивели гласни. Какво остава да се случи, боже мой, сега
когато нямам нищо освен кръвта мастило за да преливам над
нажалени мъртъвци?

Че славата посмъртна е слънчев ден за мъртвите. А славата
саката в места безплодни скита. Затуй във полунощ
когато вдъхновението натисне спусъка
се буди демонът. И ето ме като хотелски обитател
с куфар пълен със стихотворения зад вратата.

Ето ме заточен от очи които проблясват като присъда.
Изскача демонът от пепелищата върху бялата хартия
смесвайки огнени езици. Понякога превръщам се във кокал
който смъртта-куче облизва. И когато соната засвири
луната с главни ме обграждат гневни сълзи.

Затова реших да променя живота, да променя смъртта.

ПО ПЪТЕКАТА НА МЪДРОСТТА

Трябваше да прекося уханието на дъжда
да сънувам съня на звяра
по черепи разпръснати да вървя ударен
от кошмара когато се обличах с парцалите на племето
за да стигна през облаците на вековете
малко по-отсам от Тао Те Кинг [17]
малко по-оттатък от Основните схващания[18]
за да стигна вече
вън от тук и там
стъпвайки с боязън на сляп акробат
върху диамантените камъни на Хераклит
да стигна до сянката си свивайки гнездо
от думи вълшебни, забравени
и да прозра, че така или иначе
човек не стига никъде; но ако не намери
очистването той всъщност никога не е потеглял.

КОНЕТЕ НА ЕЗРА[19]

Когато те понасят един след друг кервани
със стадо неопитомени коне
а Езра водачът на конете
хвърля поводите като прах върху себе си
и казва:«Изкорени високомерието си»
коленичи в свята лудост крещейки
«Името ми е Никой»,
ти се смири и съблечи от себе си ненужните
познания във пещерата на луната
и заведи на водопой конете
конете на Езра които препускат в съня
и са жадни за всичките сълзи на този свят
и тогава
О! Тогава като езеро което приема
подивелите води на пороите и ги опитомява
ще те приеме милостта на поезията
в часа, когато галопират
конете диви – стиховете.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА БЛУДНИЯ СИН

Внимателно нададох ухо
към странните митове на душата.
КАРЛ ЮНГ

Всички ме рисуват и ме гонят
от онова, в което повярвах; под покрива на света
към пътищата на провала извън пътищата
обикалях парцалив аз блудният син
живях в кръвта на тялото
поставяйки знаци на портите
чувам в дъното на обвити в паяжини безистени
детството. Не намерих теле угоено; [20]
пустота и луни които се къпят
в черен кладенец. Седя а сред дима
от цигарата тичат коне в лунните долини.
Каквото трябваше да се случи
изчезна заедно с бегълците сълзи. И така
нощем плувам в безмълвната,
сляпа къща аз, корабокрушенецът и ме вдигат
кости в съня. Сам как да поникна
върху покрива на света, където
всички ме рисуват и ме гонят от това, в което повярвах?

ОНЗИ ДЖИМ МОРИСЪН[21]

Възпяваше безредието и хаоса Джим Морисън
докато се люшкаше сред приливи и отливи на лудост
проклет с магията на рок пируване
а по китарата му
мост готов да рухне минавах аз
макар че младостта си пилеех в плуване
в морето на познанието от книгите назаем взети
и не защото се дивях на всичките неща
които нямат смисъл
като онзи Джим Морисън
на легендарното фиаско в леден мрак
а уж крещеше – искам да променя света.
Трябваше да се случи, за да дойде ден
да погреба утопията си благородна
и да засричам азбуката
на плътта и да градя
с всички неща които нямат смисъл
и с онези които от доста време
познати нам
в древния кенотаф
на душата ни стоят забравени.

СЪНЯТ НА БУДНИТЕ

Ад е сънят който пленява
с бич ума в будния; приспива
тези които дрънкат в джоба си
сънищата като монети. А! Да не забравя
обожателите на божествената поезия
и онези които размахват жертвените животни
на светеца Хераклит вместо алиби.
Точно затова изпълниха с дим живота ни
фантазьорствата на будните
които никога не са се събуждали.

God's Confession

Ръкопис на стихотворението "Изповедта на Бога"

ИЗПОВЕДТА НА БОГА

Всичко е божествено и за всичко светът
е огън който се пали и угасва
пушейки платното на небето. Затова не питай
дали бог е умрял
изгонен от устните на Ницше;
затова не питай какво крие безгрижното пътуване
на гущера който сменя цветовете си
в хармана на слънцето откъдето блика изворът.
Не питай за тези, които копаят съня си
молейки се дълго да падне дъжд от ангели.
Не питай за сърцето на стареца което
потръпва в детската снимка за корема
на океана който опиянява корабите не питай
как става така че цялата земя диша в гърдите ти
и как е станало така че плачът на котарака
събужда криновете
във влажния окоп. Всичко е божествено
сред странното чудо и в ефирните
владения на смъртта. Затова не питай
какво крият гласовете на тези които не са дошли
щом като всичко е божествено, а бог не съществува.

АЛФЕЙ ПРАРОДИТЕЛ

ОМАГЬОСАНА ПТИЦА

Времена пирати плячкосват плаващи спомени
и внезапно изплуват

земевладелецът господин Химонас и стафидените му лозя
изгарящите от жега работници в навесите против слънце
детето което беше ти и което израстна сред ругатни
филхармонията в калта траурни маршове и
коледни песни от една епоха без очи милостиви. Чуй

плясъкът на съня приспивни песни реди за ума ти омагьосана
птица. Нещо нощем те реже с трион като дървар
троши кокали омайвайки ума ти
който тъгува за тревясали пътища
с наредени край тях олеандри стари любови
и обични домашни животни, също както внезапно

идват синият образ на майка и
химнът на лозята проклятие на устните ѝ
едно дете с празни джобове в Халикиятика до Пиргос
и автобусът пълзящ по нагорнището по чакъла
на небето. Внимавай, нещо те мами

внимавай, ти казвам, дебне сънят
със скъпите образи иззад забравата.

ДЕТЕТО И ОГЪНЯТ

Тогава пръстта миришеше на рай
а нощта хапеше вятъра
който пълзеше в изгорялата пролет
детето научаваше че нощта няма зъби
а вятърът като змия сменя ризата си
за да облече семето на пролетта.
С времето то узнаваше че нощта
си ляга пред отворения прозорец и гали
едно дете голо с луни на гърдите

докато по пустите пътища вее
една история стара като омразата
стара като мъртъвците които просят
ласки за да потопят гребла в съня ни
докато вече доста време кучета и търговци
разравят пепелищата. То узнаваше че

само онова което се променя отвътре запалва огньове
и само когато се превърне в огън завинаги се възнася.

ЛЮБОВ НА ПРАЗНИКА ОЛИМПИЯ

Статуите в музея нощем потъват в спомени
като Хермес слушайки древни гласове докато
един ден съживиха Нике
прекрасната която заровена плачеше
във водопади от забрава. Сега някои казват
че се появява знак като звезда над музея
когато пазачите заключват стоманената порта
и че едно куче лае на брега на притъмнялата в нощта
река. Това става когато Хермес
като крадец се промъква до синята зала
и полудял от копнеж грабва жената
която се хвърля страстно в ръцете му
с прозрачния си хитон целия в дипли
върху сочното, изумително тяло
и прегърнати в тяхното вечно проклятие
хвърлят в реката непокорни и ненаситни тела.
Говорят че всяка вечер се опиват от
любов разрушителна и малко преди да отворят пазачите
малко преди да нахлуят туристите
и кучето[22]-нощен скитник от тайнството на посвещението
да пресече водите на слънцето
двамата пак в музея уж нехаещи
в присъдата си копнеят за събуждането на плътта
сред печалните сребърни води на Алфей.

ОБРОЦИ

Залез като кръв от кланица поглъща рибарските лодки
на пролетното балконче вкусваш Йония
ти чародей на пустотата ти който копнееш по греха
стой вън от гримасите на оглупялата тълпа
от оловните брегове на скръбта
стой далеч от мрачните погледи; в чудат цъфтеж
опазѝ благочестието си оброци и имена
както Омир прародителят корен на другите предци
Анаксимандър                      Хераклит
Емпедокъл                             Питагор
Талес                                         Анаксагор
Анаксимен                              Ксенофан
Парменид                                Демокрит
нелитургични твои светци в изгнание на гробно мълчание
и други в последното сияние на красивия мит
Епикур                                      Пирон
с поглед на слънчев дъжд подобен въоръжиха сълзата на света
и омагьосваха, омагьосваха, омагьосваха вовеки.

С АРТЮР ГЕНИАЛНИЯ[23]

Артюр
гениалният продаде скъпо очите си
за да видят високомерните заслепени от завист
как се измиват беззакония
сред свещения мрак на гърдите

обърна гръб на комуна и поезия
заплювайки с орловия си поглед
салонни стихчета и надменни муцуни

изчезна от лицето на ада
и пое по пътищата на меланхоличния рай
за да го замъкнат от Харар до Марсилия
на неговите тридесет и седем години
прогнил от горчилка и сифилис.

Един ден ще продам скъпо очите си
оставяйки в дар на телевизионните мавзолеи
евтините взети под наем наистина ненужни знания

и като се напием вечерта с Лефтерис
ще се разхождаме из Атина
и ще препикаем всички статуи
покланяйки се единствено на Ригас[24]

а после като Артюр ще запазя мълчание
непроницаемо в износените дрехи на детската зима

гласните ще опазя на поети забравени
които плюха на мимолетната дребна слава
в замяна на дял от скръбта на унижените.

САРКАСТИЧНИЯТ СМЯХ НА ХЕРАКЛИТ

Като глух във мъгла и с досада от птиците
ти пътуваше на светлинни години от себе си
Всичко, което бленува сърцето с душата купуваш
саркастично се смееше великият Хераклит
от пиедестала на небесната самота
Украсяваше своите кухи слова с малко Маркс
малко Кавафис и малко изкуство общо казано
докато се подлагаше като килим на властимащи за еднократна употреба
Всичко, което бленува сърцето с душата купуваш
саркастично се смееше великият Хераклит
от пиедестала на небесната самота
И докато бог изпрати гръм в гърдите ти
като бръшлян се изкачваше от чуждата влага
затъвайки, клетнико, във водопада на времето
една знаменита фалшива монета сред монетите
и паяци ден и нощ ти тъкат плащаници.

ЕПИКУР, СИНЪТ НА ПРЕСЕЛНИКА

Отмъщавайки в името на Епикур,
оня свят и божествен човек…
Лукиан

Но кой слуша Епикур беловласия старец
който тръпне безволев от страх пред смъртта?
Вече никой не помни сина на преселника първия
който пръсна светлина в страшния мрак.
Ще се пенят желания подобно вълни
във замаяни мозъци; Аз, от малко доволен,
хетерите даже на атараксия учех
по площади ме хокаха моите книги изгаряйки
наети от храмове люде всякакви. Ако трябваше
пак щях да живея с репички, зеленчуци и кориандър
защото най-великият плод на автаркията е свободата
пак щях да имам в Градината курви и работници
защото у всички квасът на страха еднакво набъбва
и пак бих черпил с наслади моята близка приятелка смъртта.
Няма чест на арената, приятелю мой, погрешно живял,
Няма нищо освен една малка безпризорна
звезда която лае в края на деня[25]
Уморих се да говоря векове наред, нищо
нищо не представлява за нас смъртта
но страхът от смъртта непоклатим остана там
зад червените очи на вълка от сънищата.

ДВАНАДЕСЕТ ГОДИНИ

Откакто едно менгеме смачка мозъка ѝ
и тя се превърна в кълбо наранени кокали

държеше ръката ми като пеленаче, което
стиска пръста на майка си
и я повдигаше до устните си в обожание забравяйки
стенания, проклятия и охкане. Един ден
преди завинаги да склопи очи
погалих предостойните ѝ снежнобели коси
и ѝ казах: Заспивай. Ще те видя пак утре
на ухото ѝ казах. И дойде утрото

с един хрип в далечна предсмъртна агония
без да сваря да кажа дори едно: “Благодаря ти, майко!”
което дванадесет години като тайно
непредадено писмо висеше на устните ми.

СТАРЕЦЪТ КАВАФИС

Той като удивителен поет
докато влизаше безшумно в люлката на вечността
глас даде на незрял устат човек
да каже празни, долни и нелепи неща

а как красиво той ръце потриваше
когато пламна известният пресвят
прекрасен храм на Аполон във Дафни
и се превърна идолът във пепел за измитане
ведно с боклука. Я виж ти! Как ли
стана тъй, че подари гласа си старият поет на тези
за да излеят толкова мастило отровно, как можа!

И тържествуваха със непростимо удоволствие
Най-нечестивият и мерзък Юлиан
не е на трона вече. Не че щяха да скрият
радостта си и в онзи мъртвешки танц
когато убитият от свои цар
от някакъв си Йовиан бе наследен.
Че бил глупак? Достатъчно е, че е той набожен!

В ПЕТЪК ДО ТОВАРНИТЕ КАМИОНИ

Ти искаше само в петък на смрачения алан
или в празната автомивка
когато осиротяваше брачното ти

легло. Онзи обяд
по телефона твоята лека възбуда
ще бъда облечена с черна пола
а отдолу ти знаеш ще бъда гола.
Щеше да ми кажеш да паркирам на онзи алан
с наредени товарни камиони като старчета тъжни
но аз ти телефонирах, че няма да дойда.

И макар че не отменям онези срещи
с тишина и гъст мрак наоколо
там на ледената броня на колата
отваряйки крака прекрасни порти на раменете ми
да ме нахраниш в жарките дълбини

И макар че не отменям онези срещи
когато единият с бяс изяждаше другия
понякога ме пробожда като магарешки бодил
онова обещание с лека възбуда
както хапе споменът за нещо несбъднато
сред сладко горчивата зима.

ПРОРОЧЕСТВОТО НА СТАРЕЦА

Щом стъпи губернаторът [26]във Навплион
сред босата тълпа нетърпелива
където във основите непостроени
видя бушуващата кръв
като орел съзря
със гърбав нос и шлем
сияен венеца на божествена надежда
стареят на рода стълб огнен
прегърна Каподистриас и кръстом
го целуна. Тук, дето си дошъл, му каза,
добро е мястото. Но стъпваш във лайна.

ЕДИН МИСТИК ОТ КАВКАЗ

Ето какво бих казал аз, Георгий Гурджиев[27]
от полите на Кавказ
на едно множество отчаяни които се готвят
да умрат и издигат своите гробници. Душата е градина
когато си спомняш че не помниш
очите са като фарове за мъгла
забравени на завоите на един живот, който преживя
взривете съня и вижте как се търкулва
като камък в пропаст думата от устните

чуйте диханието на своя бог в извивката на
дивата анемония която разцъфтява в дълбините сини.

Душата лукс е за всички които са видели толкова
много неща завинаги изгубени в дебрите на анонимността
за всички които гледат ледниците а не виждат
планината обитавана от митове с божествени викове

за всички които никога не са чули реката която ромони
вътре в тях. Това пееше камбаната
моят глас от Есентуки[28] до Петроград
от Москва до Приере[29]; това казваше
моя милост Георгиос Георгиадис грък по баща
на всички онези които в хипноза потъват в забравата
сред мъгливия пейзаж на блуждаещата си съдба.

СЯНКАТА

Тогава той затвори бръснарницата защото работеше
в стафидените лозя за тридесет драхми
нощем пушеше и кашляше обикаляйки около кирпичената къща
с глухи стъпки като святи въздишки.

Какъв език говореше татко? Само дето
често пееше прекрасни песни
от една безмилостна дива епоха
а сянката му топола сведена над леглото ми
шумолеше ухаеща на никотин и пудра. Оттогава

сянката му партизански шинел
покрива съня ми. Грабват ме пътища
с мътните води на забравата безгласни и без клаксони

намирам някъде едно бездомно гуреливо куче
което куца надушвайки кръвта от някакво убийство
намирам една няма и любима сянка
която търси с небръсната печал ковчега си прогнил.

ПУСТОШТА НА ПИРОН[30]

Подивяват понякога елените сред есента на разума
и ако в своя гняв захвърлиш дрехите
пресичайки ти, о Пироне, гол Алфей
не ще намериш хора с огън, за да се изсушиш

а само скакалци, мухи и влечуги за ядене
оскъдно. Затуй във самотата влюбен с дъх на птица
когато топлеше нозете уморени
които те заведоха във Азия
на славолюбието смъртоносно на чародея македонец
във самотата влюбен на брега Алфеев
пасеше нежната трева на свойте мисли през вековете

защото ти нехаеше какво могло би да се случи
на купчина бездейни кости
а в светостта на жертвата която надушва ножа
стъпало правеше от мигновена мъдрост за да се извисиш

и на авторитети плюеше
и на онези които отъждествяват ерудиция
със мъдрост, глупци. Защото нищо
не е нито добро нито срамно, о Пироне,

за душата която като манастир на стръмно място
надсмива се на хаоса като оставя нещата ефимерни да угасват.

ЧУДОВИЩЕТО

От експерт задкулисен и сътрапезник
на Сократ, който пред теб като момиченце трепереше
с толкова сплетни, предателства, присъди
отвратително чудовище в лигите на всякакви лакеи
кой е очаквал

че ще изпаднеш до съветник на сатрапа коварен
до преследван от властта човек в далечна Фригия
и ще срещнеш там жестоката си смърт
когато беглец в чужда къща
за малко да бъдеш изгорен като мишка от тълпа побесняла
кой е очаквал
че ще увиеш ранената ръка в хламидата
а с другата ще стиснеш разярено меча
от пламъците ще изскочиш посред нощ
и ще се впуснеш след страхлива мърша
която стреля с лък и мята копия. Чудовище такова
с гнусни действия не бе очаквал никой,
Алкивиаде,
да се издигнеш над злощастния си жребий
и в битка да те стигне смърт прекрасна.

МЪЖЪТ С ОТРЯЗАНИЯ ЕЗИК

Сред тътена на черепа като летеж на пеперуда
яви се тоз учител; да го съзреш ти можеш
някъде във Кипър затворник на сурова тирания
как го пребиват в яма каменна с железни пръти

да чуеш можеш сухи удари от пръчки и
ругатнята му пресипнала. Заплюй торбата Анаксархова
да биеш Анаксарх[31] не можеш. Виждаш го

окървавеното му тяло смъртта възпява
и изведнъж със зъби езика си откъсва
и го изплюва във лицето на жалкия тиранин
на този, музо, мъж достоен сянка на пълководеца

дай ново раждане сега когато виждаш го самотен и унил във сутерен-гарсониера в Екзархия[32]
или в Панкрати[33] във вечерната мансарда да се завива с тъканата
коприна на звездите отпивайки уиски
безделник в степи от апатия; наоколо разбиват се
вълни продадени идеи и акции от найлон
а той надменно отрязания си език
изплюва в блестящата витрина на лепкавата паплач знаменитости.

ГИБЕЛНИЯТ ПЛЕН НА ЙОРГОС АНАЛИТИС

През онзи ден на никозийското летище
където валеше чуждоплеменна до бяло накалена омраза
почти е сигурно ти си излязъл изпод огъня картечен
надменен и със рана-роза на гърдите
когато отвъд сухото поле във лятото горчиво

да коленичиш са те сложили зверовете униформени
с ръце събрани като за молитва
със сплетени ръце зад главата
и със очи косери изплашени
от изстрел неулучил. Оттогава

се свлича във водопадите неудържими на косите си
твоята майка със поглед окаменяло море

друг никой тебе не жалее и като нощ не се облича
а месеците отминават неумолимо години
мрачни кораби на хоризонта на паметта
и ти със вик нечут ще слизаш яхнал кон
от очите на децата от тебе незаченати.

АНТОЛОГИЯ НА НЕВИДИМИТЕ

Направѝ антология на мъртвите с почит върховна

във студа те излагат на показ недъзи досущ като просяци
та дано ги обхванат на твоята радост ресните копринени
а зад всеки мъртвец
стихове тичат като куче задъхано
дето гони във здрача настъпващ опашката
на разходка с момиче печално
а оттатък на моста трисводест
осветени вагони на влак преминават годините.

Събери в антология и убитите с почит дълбока

от носталгия трескава те на разходка излизат
отдръпни се когато минават да не ги заразиш със живот
те единствени в блясъка на свойто отсъствие
знаят че от нищото кълни скръбта.

ВЕЛИКИЯТ ЕЛИН
Преди него беше нощ
и отново е нощ след него.
ЛИВАНИЙ Антиохиецът

Не само със светци прекарваше безсънни нощи Антиохия
и със момчета похотливи за разгулни нощи

когато за труповете на убити войни се молеше луната
светилника запали в своята палатка императорът
да освети неукротимата си мисъл
че неговата цел се различава малко
от копнежите на Александър. Рядка птица
разперваше криле със нежност над храмове и статуи
които меч на сляпата набожност превърна във отломки.Този
приятел на софисти и поети, приятелят
нехаеше напълно за мъчениците добропобедни
Елинофил и елин велик по душа
дори една метреса нямаше в халат облечена
да възкреси повитата във дрехи хубост; друга
красота той имаше в ума си когато коленичи
въздишайки дълбоко. Потръпваше при мисълта за славата блажена
на елините както е потръпвал навярно призори
препускайки насред рева на слоновете
за да се строполи от коня с копие персийско
дълбоко в тялото. И плувнал в кръв върху килима скромен
Юлиан дочуваше войниците му плачеха
дочуваше и като горски полъх тайните на сърцето си
съзнавайки че е опазил незаразена своята душа

и сред безлунната и дива мрачина
търкулнаха се от очите му
сълзи последни капки гръцка светлина.

ИКОНА

Необуздана ще поникваш ти
със времето във стиховете.
                   Априлиана, ЛЕТАРГИЧЕН СВЯТ

Сухо тропане чувах от токчета по стълбата
когато ти слизаше и после
по вратата плахите ти пръсти като замръкнали
минувачи
и докато мракът на хола-зима те поглъщаше
ти имаше свой начин да се облягаш на вратата
отваряйки
едва-едва като врата на крепост палтото си кожено

в този миг когато напълно голата сияйна голота
подобно фар във бурята огряваше птиците за да
запеят
цветя да цъфнат в мойта дива градина от руини
аз коленичех
на козяка прегръщах ти нозете абаносови
дълбаех и ядях като пчела прашеца от цвета
ти свята моя
и греховна моя икона заседнала във плитчините
на паметта ми
аз който никога не съм се кланял на икони
до свойта смърт на теб ще се покланям.

ПРИВЕТСТВИЕ ДО НЬОНЬОС ХИМОНАС ОТ КРЕСТЕНА

Странно как те виждам на площада по здрачаване
някак попрегърбен във протрития костюм

сам да се разхождаш като в зоопарк
развълнуван от песенната загадка на света
с усмивка на триумф потаен

като някой който самота търпи
но няма сили да търпи останалите

макар и да раздава добрината си
като безкористен обществен кандидат защитник през мътната 64-та

а аз дете тогава виждам ясно днес
на рамене те вдигат и те носят
на площада и викайки във хор заобикалят те

ала оръжията ти не бяха от този свят
ти беше от онези дето единствени знаят
да даваш и да се раздаваш трябва скритом
пари не скъта даже и за погребение

а днес от сталактита на забравата надничаш
със упорита аристократична скромност
и искаш да създам една поема
да влезеш винаги на слънце да живееш.

РАЗОРЯВАНЕТО НА ТЕОФИЛОС КАИРИС[34]
 “…Каирис беше превъзходен мъж
и мъченик умря за свобода духовна”

КОСТИС ПАЛАМАС

Непорочната ти ръка целувам, Теофиле Каири,
че се довери на безкрайното съвършено битие
отслужвайки литургия ежедневно в църквата на вселената

докато се показаха от тъмната си дупка

навъсени първенците по афоресване и анатемосване
и те подгониха като бясно куче от двора си
и внезапно

от забележителен мъж мъдър и добродетелен
рядко срещано сияние сред дивия мрак
ти стана обикновен нарушител, рушител и душегубец

а беше сурова зимата на Скиатос
и влажна като гроб беше килията
гроб беше и килията в Сирос
за едно измъчено почти изсушено тяло
ех, да можеше да се свие и да се спотаи в сълзата
докато гноеше пищялът орден от войната и ето

на балкона на някакъв друг век
непорочната ти ръка целувам, Теофиле Каири,
с презрение към осквернителите които ден след погребението ти
разкопаха гроба като призраци в утринния мраз
и след като разпориха корема го напълниха с вар
за да плаче на прага на твоето сиропиталище
и да избухва оттогава в ридания една приказка.

В РЪЦЕТЕ НА КОВАРНИТЕ

Затъваха конските копита на брега на Тигър
когато шумотевица от настъпление той чу

и тутакси превърна се във страховит галоп за персите

той Юлиан в опиянението на гонитбата
оказвайки се насред врагове откъсна се от свойта стража
прекрасен цар без снаряжение докато
копие едно улучи го в ребрата и падна той в несвяст

за да крещи Ливаний тридесет години
сред свои бе убиецът на благородния мъж и един
от най-достойните за уважение в историята.

Хиляда четиристотин шестдесет и четири години след това
Караискакис[35] прикован в леглото в палатката си
се бореше с кошмарна треска когато
безпричинен изстрел го стресна и той скочи
и със ярост препусна надалеч от свойта стража
и в пушека на смъртоносната атака
куршум улучи го в ребрата и падна той в несвяст

за да свидетелства кипърецът Йоанис Ставрианос
че е видял изстрел на оръжие от своята
войска лишена вече от душата си велика.

Тях ги постигна смърт на храбреци от ръка на свой
като в това „сред своите“
във „свой“ змията на коварството се крие.

НЕИЗВЕСТНИЯТ ЕЛПИНОР[36]

На ъгъла на улица „Темистоклис“ през двадесети век
един опърпан мърляв Елпинор
полегна да се разхлади на тротоара
когато стари фукари другари
сега със състояние натрупано нечестно го подиграваха
и Елпинор като пиян
човече раздирано отвътре
със сандъче на гърдите окачено
свърна във уличките полутъмни на покрусата и както
обикаляше вселената на своя разум
ликът на Одисей угасваше във вихър звезден
а той който гребеше по вълните на съдбата
Елпинор без водач и без другари
пустинен ястреб да слуша гласа си
като че знаеше по интуиция
там на улица „Темистоклис“, завивайки към 21-и век
ще падне съкрушен в палата опустяващ вътре в него
треперейки да не остане неоплакан и непогребан
без угощение след погребението и без помен тъжен
извика поривисто: Неизвестен търся
стих за утеха, за да ме помнят хората от бъдното.


1. Съгласно митологията Алфей е син на Океан и Тетида и една от една от най-дългите -(110 км) и пълноводни реки в Гърция, Северозападен Пелопонес.
2. Ирини – дума, която на гръцки език означава мир, а също така често срещано женско име.Обратно
3. Квачката – най-ярката звезда от звездния куп на Плеядите в съзвездието Телец.
4. Питос – Голям глинен съд с яйцевидно тяло и плоско или остро дъно за съхраняване на зърнени храни, течности и т.п.
5. Рембо – Артюр Рембо (1854-1891), френски поет, предшественик на символизма, оказал изключително влияние върху поезията на символистите.
6. Кариотакис – Костас Г. Кариотакис (1896-1928), най-представителният изразител на епохата на гръцкия неоромантизъм и неосимволизъм. .Обратно
7. Линдзи (Nicholas Vachel Lindsay – 1879-1931) Американски поет, известен още като „Трубадур на Прерията” заради темите от Средния Запад в поезията му.
8. Наполеон Лапатиотис (1893-1943), гръцки поет привърженик на естетизма.
9. Кицос – юнак от гръцките хайдушки народни песни.
10. На Кицу майката – известна гръцка хайдушка народна песен. Обратно
11. Соломос – Дионисиос Соломос (17988 – 1857) националния поет и автор на националния химн Гърция.
12. Калвос – Андреас Калвос (1792-1869) един от най-значителните гръцки поети, съвременник на Соломос. Обратно
13. Паламас – Костис Паламас (1859-1943), най значителният поет от поколението на 80-те години на 19 век, вторият по значение за гръцката поезия след националния гръцки поет Диониосиос Соломос.
14. Кавафис – Константинос Кавафис (1863-1933), едно от най-големите имена на съвременната гръцка поезия. Приживе не издава нито една поетична сбирка и остава недооценен от гръцката литературна критика. Неговите творби “В очакване на варварите”,”Итака” “Стени” и др.  са сред най-големите шедьоври на гръцката поезия от 20 век.
15. Паунд-Езра Лумис Паунд – (1885-1972), американски поет и теоретик на изкуството. Представител на имажинизма. Преводач на древна и средновековна китайска и японска поезия.
16. Солон (634-559 г. пр.Хр.) – древногръцки политик, законодател и поет. Обратно
17. Тао Те Кинг – Книга за пътя и неговата сила, произведение от Лао Дзъ.
(ок.VІ в. пр. Хр.), древнокитайски философ, по-стар съвременник на Конфуций.
18. Основни схващания – произведение на Епикур, в което се съдържат основните постулати на неговата философия.
19.  Езра – вж. 15.
20.  угоено теле – известен израз от библейската притча за блудния син :“…па докарайте и заколете угоеното теле…”, Лука, 15:23
21.  Джим Морисън – (1943-1971), американска рокзвезда, вокалист и автор на текстовете на рокгрупата “Доорс”, починал на 27 години в Париж от свръхдоза наркотик.
22. Кучето – звездата Сириус, една от най-близките до земята звезди. Появяването на тази звезда в лъчите на изгряващото слънце бележело време на непоносими горещини, епидемии и пожари.
23. Артюр Рембо вж. 5
24. Ригас Фереос (1757-1798), предтечата на гръцкото въстание от 1821 г., радетел за обединение на балканските народи.
25. Звезда която лае – вж. 22
26. Губернаторът – Йоанис Каподистирас (1776-1831), гръцки дипломат и държавник, пръв губернатор на временното правителство на Гърция. През 1828 г. Каподистирас пристига в Навплион и слага край на разделението на гърците. Три години след това е застрелян в църквата “Св. Спиридон”.
27. Георгий Гурджиев-(1877 -1949), известен мистик и духовен учител на своето време, роден в Грузия от майка арменка и баща малоазийски грък.
28. Есентуки-курортен град с лечебни минерални извори в Грузия.
29. Приере-исторически замък Шато-де-Приере-де-Басс-Лож във Фонтенбло (град на 65 км на юг от Париж), купен от Георгий Гурджиев през 1922 г. и превърнат от него в център за езотерична практика за разкриване на индивидуалните особености на човека.
30. Пирон от Елида (ок. 365 -275 пр. Хр.), старогръцки философ, основател на античния скептицизъм. За неговото учение се знае от съчиненията на неговия ученик Тимон. В центъра на вниманието на Пирон стои етиката: въпросите за щастието и неговото постигане.  Според Пирон щастието е невъзмутимост (атараксия) и липса на страдания (апатия), а средството за постигането му се намира в скепти-цизма. Пирон учи, че тъй като ние не можем да знаем нищо за нещата затова е най-добре да се въздържаме от съждения. Чрез това въздържане се постига покоя.
31. Анаксарх -(ок. 611 – 545 пр. Хр.) старогръцки философ от Абдера (Тракия), ученик на Диоген от Смирна и вероятно на Демокрит. Учител на Пирон. Наричан заради оптимизма си Щастливеца.
32. Екзархия – квартал на Атина
33. Панкрати – квартал на Атина
34. Теофилос Каирис (1784 – 1893), гръцки просветител и философ, основател на религиозно-философското течение “Благочестие”, повлияно в значителна степен от теизма.
35. Георгиос Караискакис (1780 -1827), национален герой на Гърция, главна фигура в гръцкото национално-освободително въстание от 1821г., главнокомандващ на войските в континентална Гърция.
36. Елпинор-един от аргонавтите. На острова на нимфата Кирка той се напил, паднал, счупил си врата и умрял, но останал непогребан от другарите си. Бързайки да напуснат острова те го забравили.

Иди най-горе

Публикувано в Преводна поезия, Съвременна гръцка поезия, преводна гръцка поезия | С етикет , , , , | Вашият коментар

Илиас Грис – кратка биография


Илиас Грис е роден през 1952 г. в Крестена, област Елида в Западен Пелопонес, близо до древната Олимпия. След като завършва гимназия в  Атина следва икономика. Участва в събитията през ноември 1973 г. в завземането на Политехниката по време на военната диктатура в Гърция. От 1975 г. се занимава с журналистика, работи в Гръцкото национално радио и телевизия – ЕРТ. Автор е на предавания с историческо съдържание, а в периода 1999-2003 води предаването „Образи от изкуството”. Член е на Съюза на редакторите на ежедневниците от Атина. Пише поезия и проза. Автор е на множество статии и изследвания. Негови са поетичните книги „Опустошена държава”, „На световните мостове”, „Враждебен пейзаж”, „Летаргичен свят” (Първа награда за поезия „Лили Яковиди” -1987 г.), „ Ефес на конете”, „Алфей прародител”,   романите „Изнурените”, „Окото на приюта”, „Мъжка пустиня”, както и  литературните антологии „Мастилото вика” и „Новогръцки поети за древна Гърция”. Последната си антология  „ 1821 в гръцката поезия” Илиас Грис е посветил на символите, легендарните места и личности, свързани с въстанието от 1821 година  и поезията, посветена на тях. Негови стихове са преведени на английски, италиански, български, немски, руски, испански и персийски.

Линк към блога на Илиас Грис: http://www.eliasgris.blogspot.com/

Антологията на Илиас Грис "1821 в гръцката поезия"

Антология „1821 в гръцката поезия“



Публикувано в Преводна поезия, Съвременна гръцка поезия | Вашият коментар

Инструменти за превод с помощта на компютър

Инструкции за работа с Wordfast

Във връзка с новите тенденции в областта на превода преди известно време потърсих подходящ преводачески софтуер и реших да изуча възможностите на Wordfast.

Сега с удоволствие предоставям преведените инструкции за ползване на Wordfast Classic 5.5 (Ниво 1 и 2), от които липсват само някои от указанията за инструктори, притуркaтa за помощ при инсталиране на програмата, както и необходимите условия за притежаване на определен хардуер и софтуер.

Можете да свалите  PDF файловете с инструкциите за начинаещи оттук:  WF_Manual_B_BG и за средно ниво тук: WF_Manual_I_BG.

Успех в изучаването на програмата!

Публикувано в CAT Tools, Преводачески софтуер, Translation | 2 коментара